Екатерина Каравелова

Вы находитесь на сайте "Архив статей из ЭЕЭ и статей на еврейские темы из Википедии"

Тип статьи:	Регулярная статья
Автор статьи:	Л.Гроервейдл
Дата создания:	3.10.2011

Это только начальный черновик статьи, которая находится сейчас в работе. Если вы хотите установить контакт с автором статьи, посмотрите историю изменений.

Екатерина Каравелова
Файл:Ekaterina Karavelova - 1926.gif
Род деятельности:	общественная деятельница, учительница, писательница и преводчица
Дата рождения:	21 октября 1860(1860-10-21)
Место рождения:	Русчук, Болгария
Гражданство:	Болгария
Дата смерти:	1 апреля 1947(1947-04-01) (86 лет)
Место смерти:	София, Болгария

Екатерина Великова Пенева — Каравелова - учредитель Болгарского женского союза, председатель Болгарской секции Международной женской лиги за мир и свободу, одна из создателей Комитета защиты евреев, супруга Петко Каравелова.^[1]

Содержание 1 Ранние годы 2 Встреча с Каравеловым 3 Политика 4 Общественная деятельность 5 После Первой мировой войны 6 Участие в Комитет за защита на евреите 7 Творчество 8 Семейство 9 Отличия и признание 10 Источники и ссылки 11 Литература 12 Примечания

Ранние годы

Екатерина Каравелова родилась 21 октября 1860 г. в Русчуке, административном центре Дунайского вилайета, в семье кожухаря Велико Пенева.

Большую роль в её будущем сыграла тётя Кирияки Минкова, родственница хозяина Южнославянского пансиона в городе Николаеве, Украина. Она предложила отправить 10-летнюю Катю учиться в Россию.

В 1870 г. Екатерина Пенева покинула Русчук и после краткого пребывания в Южнославянском пансионе в Николаеве и в Левашевском пансионе в Киеве была направлена в Москву, в дома генерала Всеволода Николаевича Лермонтова, чья супруга была членом Славянского общества. Катю записали в ІV Московскую женскую гимназию, которую она через семь лет закончила с золотой медалью.

Одна из дочерей генерала была подругой Софьи Ковалевской, будущей первой в мире женщины-профессора. Она бывала в доме и общалась с Катей.

3 августа 1878 г. Катя уехала из Москвы в Болгарию. 12 августа прибыла в Русе. В конце сентября она открыла в своём доме школу для нескольких детей, разделив их по возрасту на подготовительный, первый и второй классы. Она сама преподавала все предметы, в т.ч. русский, французский и немецкий языки.

В кконце 1878/1879 учебного года Екатерина Пенева провела экзамен своих учеников, на котором присуствовали учителя Мужской гимназии. Он прошёл блестяще; несмотря на плохой болгарский язык, широкие познания и старания дали результаты. На второй учебный год, 1879/1980, Екатерина Пенева была назначена главной учительницей классов для девочек, помещавшихся в Мужской гимназии.

Встреча с Каравеловым

Петко Каравелов, часто приезжая в Русе к своему брату, навещал Екатерину. Они были знакомы ещё в Москве, где он был студентом. 4 октября 1879 г. они обручились, а свадьба была назначена на 13 января 1880 года.

21 октября 1879 года состоялись выборы в Первое обикновено народно собрание. Либеральная партия получила большинство, и Петко Каравелов преехал в Софию. Венчание состоялось в русенской церкви "Св. Троица". Екатерина Каравелова стала причастна к идеалам и делу своего супруга.^[2]

Политика

В Русе она оставалась до начала июня 1880 г., когда Петко Каравелов стал министром финансов в правительстве Драгана Цанкова. В Софии она стала его сотрудницей и секретаршей. С 26 июня 1884 г. до 9 августа 1886 г. Каравелов был министром-председателем. На этом посту он совершил своё главное политическое дало: объединение Болгарии. Весть об Объединении застала Екатерину Каравелову в Русе. В ночь с 6 на 7 сентября русенци ей устроили шумную овацию. Утром, по прибытии Петко Каравелова, она встретилась с царём Александром I Батенбергом.

При окончательном своём отъезде из Болгарии, в последнем своём Манифесте от 26 августа 1886 г. Александр I Батенберг назначил регентами Петко Каравелова, Стефана Стамболова и Саву Муткурова. Каравелов ушёл в отставку 1 ноября 1886 г. и был заменен Георгием Живковым. Когда Петко и его единомышленники были арестованы во время русенского бунта офицеров-русофилов в феврале 1887 г., Екатерина Каравелова обошла всех европейских дипломатических агентов в София с настойчивыми просьбами заступитьс за заключённых. Вмешательство дипломатов его спасло, но ненависть к ней стамболовистов усилилась.

В 1891 г. Каравелов был обвинен в соучастии в убийстве министра Христо Белчева. Осуждённый Военным судом, в 1892 г. он был заключен в Чёрной мечети. Безоглядная политическая борба не пощадила и его супругу. 30 ноября 1891 г. Екатерина Каравелова была помещена под домашний арест. 10 феваля 1892 г. она предстала перед судом по обвинению в предательстве, поскольку способствовала иностранному вмешателству, получая помощь от иностранных дипломатов в Болгарии.

Стефан Стамболов требовал осудить её на смерть. Судебный заседатель Калпакчиев, не уверенный в её вине, посоветовался с русенским митрополитом дедом Григорием, который ему приказал голосовать по совести, а не как велел Стамболов. Это и блестящая защита доктора права Константина Стоилова спасло её от виселицы. Пока длился процесс, Екатерина Каравелова жила с детьми в Русе, где два года работала учительницей.

В 1901 г. Петко Каравелов в третий раз стал министром-председателем, и Екатерина Каравелова снова была учительницей в Первой софийской девичьей гимназии, где работала до смерти супруга 24 января 1903 г.

Общественная деятельность

Вопреки тяжкой потере, продолжала принимать деятельное участие в общественной и културной жизни страны. После жестокой расправы с Илинденским восстанием Каравелова встала во главе женского комитета за освобождение девушек-бойцов из турецких зинданов. Принимала участие в собравшейся 28 марта 1904 г. в Лондоне "Македонской конференции".

Во время Балканских войн (1912-1913 гг.) Екатерина Каравелова была главной медицинской сестрой в Военном училище. Во время Первой мировой войны она заботилась о раненых и больных.

После Первой мировой войны

След Ньойския диктат на 24 септември 1919 г. изготвя протеста, който Българския женски съюз изпраща до женските съюзи в чужбина. На конгреса на лигата в Дъблин горещо защитава националната кауза на своя народ; в продължение на 25 години е председателка на Българския женски съюз. Представлява България на ІV конгрес на Международната женска лига за мир и свобода (1 – 7 май 1924 г. във Вашингтон). След връщането си изнася беседи, посветени на борбата за мир в цялата страна. През октомври 1924 г. има беседа и в родния си град Русе. През 1925 г. е избрана за председателка на българската секция към Международната женска лига за мир и свобода. През 1926 г. към българската секция се пресъединява Македонският женски съюз, организация на жените бежанци от областта Македония, установили се в България.^[3]

По време на многобройните си пътувания в Европа и САЩ, Екатерина Каравелова непрестанно и неуморно работи за българската кауза. ^[4]

През 1935 г. Екатерина Каравелова е избрана за председател на Съюза на българските писатели.

Участие в Комитет за защита на евреите

Екатерина Каравелова участва най-активно в създаването на Комитет за защита на евреите в Германия, заедно с писателя Антон Страшимиров, проф. Асен Златаров, проф. Петко Стайнов и др. Тогавашните вестници "Мир" и "Слово" публикуват статии срещу изградения комитет, като пишат, че не е работа на България, още повече на отделни граждани, да се бъркат в делата на велика Германия. На 3 юли 1933 г. е осуетено събрание, на което лектори са Екатерина Каравелова и Антон Страшимиров.^[5]

Със Закон за защита на нацията (в сила от 23 януари 1941 г.) се урежда обществените отношения, свързани със статута на тайните организации, лицата от еврейски произход, тяхното имущество, противонационалните и съмнителни прояви по време на Втората световна война.

През август 1942 с Указ е установен по-строг режим за евреите и е създадено Комисарство по еврейските въпроси (КЕВ), начело с Белев. От този момент българските евреи са принудени да носят жълта звезда на гърдите си, къщите и магазините са маркирани със знаци.

Митрополит Стефан издейства тези ограничения да не важат за всички покръстени евреи. На 2 март 1943 г. кабинетът одобрява с поверителен Указ № 127, даващ инструкции на КЕВ да депортира извън границите на страната, в съгласие с германските власти, до 20 000 евреи, живущи в наскоро освободените земи. Когато са узнали по неофициален път за тайния план, подпредседателят на камарата Пешев и други членове на парламента, решават да действат незабавно. На 9 март сутринта, те се срещат в кабинета на Димитър Пешев с Яко Барух, полковник Аврам Таджер (най-висшия български офицер — евреин) и с други еврейски водачи, които се съгласяват да повдигнат въпрос пред Народното събрание още същата вечер. На 21 май 1943 година софийските евреи получават заповеди за изселване, даващи им три дни срок да напуснат столицата. Една група от опозиционни деятели, водени от Мушанов, Казасов, Велчев, Буров, Петков и Георгиев, изпращат протестно писмо до правителството. Еврейски водачи влизат в контакт със секретаря на цар Борис III (Ханджиев), и с вдовицата на стария държавник Петко Каравелов (Екатерина Каравелова), които обещават да говорят с царя. Митрополит Стефан и неговите колеги от Светия синод обещават своята пълна подкрепа. Каравелова се опитва да направи незабавна среща с цар Борис ІІІ, но той е в ловната си хижа в Рила.^[6] По съвет на митрополит Стефан, главния равин д-р Ашел Хананел, води неколцина делегати в дома на Екатерина Каравелова, където заедно написват петиция до царя. Всички я подписват, след което отиват и молят княгиня Евдокия, папския наместник — монсеньор Джузепе Мацоли и католическите свещеници на царица Йоанна (известни със симпатиите си към евреите) да подкрепят петицията. ^[7]

Творчество

Екатерина Каравелова се отдава и на писателска дейност. Пише политически фейлетони, литературна критика, преводи. На страниците на в. "Търновска конституция" излизат нейните подлистници под различни псевдоними. Владее руски, френски и немски. Превежда Толстой, Достоевски, Юго, Мопасан, Флобер, Дикенс и др. През 1889 г. Петко Каравелов под псевдонима Камен Чернев основава "Библиотека Св. Климент". Две трети от преводите там са на Екатерина Каравелова. За памфлетите на Пол Луи Курие тя пише и обстойна историко-литературна характеристика. Към "Егмонд" на Гьоте дава критически анализ на драмата.^[8]

Семейство

Петко и Екатерина Каравелови имат три деца – първата дъщеря, Радка, умира ненавършила 3-годишна възраст; втората, Виола, угасва с помрачено съзнание след безследното изчезване на съпруга ѝ, журналиста и общественика Йосиф Хербст; третата, Лора, загива от куршум, последвана от съпруга си, поета Пейо Яворов.мини|дясно|Лора Каравелова (първата вляво) със свои съученички

Преживяла съпруг и три деца, личната съдба на Екатерина Каравелова е като антична трагедия. Близо 25 години тази неизтощима българка е в центъра на политическия живот в България. След първата национална катастрофа, когато България е в изолация, Каравелова заминава за Русия, където използва личните си връзки с управляващите среди за възстановяване на добрите отношения между двете страни. След втората национална катастрофа тя се заема да облекчи участта на хилядите български заложници.

Отличия и признание

Екатерина Каравелова была награждена многими государственными и международными почётными знаками.^[9]

• Орден „За человеколюбие“
• Орден „За Гражданские заслуги“ I степени
• Орден „За культуру и искусство“ - серебрянный
• Памятный крест „О независимости Болгарии 1908 года“
• Два раза награждена с медалью „Красный крест“
• и много других знаков и лент с вензелями.

Екатерина Каравелова умерла 1 апреля 1947 г. и была погребена по личному разпорежению Георгия Димитрова возле её супруга Петко Каравелова. Могила находится при апсиде православного храма "Семи святых" (бывшая так называемая Чёрная мечеть).

Имя Екатерины Каравеловой носят общества, улицы, училища, библиотеки в разных населённых пунктах в Болгарии и других странах, а также и морской мыс Каравеловой в Антарктиде.^[10]

Источники и ссылки

• Статья "Екатерина Каравелова" в болгарском разделе Википедии

Литература

• A Biographical Dictionary of Women's Movements and Feminisms Central, Eastern, and South Eastern Europe, 19th and 20th Centuries. — Budapest and New York: Central European University Press, 2006. ISBN 978-963-7326-39-4
• Стефан Груев. Корона от тръни. Царуването на Борис ІІІ 1918-1943. — София: издателства — Български писател и списание Летопис, 1991.
• Фани Дренкова. Като антична трагедия. Съдбата на Екатерина Каравелова и нейното семейство в писма, дневници, фотографии. — София: издателство — Наука и изкуство, 1984.
• Цветана Кьосева Първите дами на царска България. — София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, Държавна агенция „Архиви“ и Национален исторически музей, 2010. — С. 15.ISBN 978-954-07-2940-4
• Петко Пеев. Петко Каравелов, година ІІІ, кн. 10. — София: Библиотека Наши времена, 1946.
• Юбилеенъ сборникъ. Екатерина Каравелова 1878 - 1928. — София: издателство — Държавна печатница, 1929.
• קשלס Life, "History of Jews in Bulgaria", Volume III — the Holocaust. — Tel Aviv: издател - אשר חננאל, 1969.
• Portraits de traductrices. — Ottawa: Presses Université Ottawa, 2002. — ISBN 2760305465

Примечания

1. ↑ Цветана Кьосева Първите дами на царска България. — София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, Държавна агенция „Архиви“ и Национален исторически музей, 2010. — С. 15.ISBN 978-954-07-2940-4
2. ↑ Петко Пеев Петко Каравелов, година ІІІ, кн. 10. — София: Библиотека Наши времена, 1946.
3. ↑ A Biographical Dictionary of Women's Movements and Feminisms Central, Eastern, and South Eastern Europe, 19th and 20th Centuries. — Budapest and New York: Central European University Press, 2006. — С. 233.ISBN 978-963-7326-39-4
4. ↑ Юбилеенъ сборникъ. Екатерина Каравелова 1878 - 1928. — София: издателство — Държавна печатница, 1929.
5. ↑ Фани Дренкова Като антична трагедия. Съдбата на Екатерина Каравелова и нейното семейство в писма, дневници, фотографии. — София: издателство — Наука и изкуство, 1984. — С. 517.
6. ↑ קשלס Life, "History of Jews in Bulgaria", Volume III — the Holocaust. — Tel Aviv: издател - אשר חננאל, 1969. — С. 168 - 169.
7. ↑ Стефан Груев Корона от тръни. Царуването на Борис ІІІ 1918-1943. — София: издателства — Български писател и списание Летопис, 1991. — С. 387 - 393.
8. ↑ Portraits de traductrices. — Ottawa: Presses Université Ottawa, 2002. — С. 205 - 233.ISBN 2760305465
9. ↑ Юбилеенъ сборникъ. Екатерина Каравелова 1878 - 1928. — София: издателство — Държавна печатница, 1929. — С. 43.
10. ↑ Справочник на българските географски имена в Антарктика (Bulgarian Antarctic Gazetteer)